Ако се вчетем в дълбините на българската фолклорност, ще открием корените на етноса ни. Ще открием онези древни неща, които са ни направили българи. Ключът, който може да ни помогне, е фолклорната картина, която е подреждала живеенето на старите българи… че и на днешните.

Българинът е организирал живота си, като е редувал делниците с празниците. Делникът не е бил 8-часов, а от изгрев до залез. Празникът е бил образ на „празното време”, сиреч на времето без дела. Пеенето, свирните и хорaта са били игра, а играта е празно дело.

Работите пък били мъжки и женски, почти като днес, когато вкъщи настъпва суматохата кой да измие чиниите – съпругът или съпругата. Тогава миенето на чинии си е било чисто женска работа.

Мъжът е бил орач, дървар, ловджия – неговите дела са били извън къщата. И са били осмисляни с образите на подвига. Победителят носи завоюваните дарове вкъщи, а съпругата му ги превръща в култура. В едно от значенията си култура означава „опитомявам”, т.е. превръщам чуждото в свое.

Сред многото умения на българката да превръща донесеното от мъжа й в култура е обработването на живата вълна в нишка за предене, за тъкане, за… везане. Везаната шевица не само е красяла носията. Подобно на пеенето, на играенето на хора и ръченици и тя е била тип „писменост”, знаци, чрез които нещо е било означавано. Някога по везаната шевица е било възможно да се разпознае кой кой е – от кой край е, какъв е социалният му статус – ерген или мома, булка или женен мъж, и още 1001 неща – знания, които ние днес напълно сме изгубили – за нас везаната шевица е само красота.

А шевицата е „разказ” как са се случили светът, боговете, мъжът и жената. Използвани са „клишета” – еднотипни образни компоненти, организирани във фриз. Българите са разказвали чрез везаната шевица, чрез „монтажа” на стъпките – елементи на хорото, и чрез словото – било то мелос (песен – бел. ред.) или приказка. Този тип фолклорно мислене е наречен от науката монтажно мислене. На този принцип на монтажа днес са „построени” игрите ма-джонг, пъзел и др. Везаната шевица е типичен пъзел.

За да бъде „разчетен” , е редно да знаем какви са били представите за център и периферия. Центърът на везаната шевица е мястото, откъдето момата е започвала своето везмо или своя ръкоделен разказ. Тя си е давала дума, че ще извезе две или три педи от мястото, от което е започнала. Не винаги е успявала да изпълни онова, за което се е зарекла. Следващия път е започвала везбата си от мястото, което си е определила да свърши. Между новото завезване и старото е оставало празно място, а бъдещите свекърви са впивали очи в моминските везби, за да видят коя си е удържала на думата и коя не е могла, т. е. коя е работна и коя сметеница.

Везаната шевица е имала и предпазваща функция. Орнаментите са били „поставяни” на строго определени места по носията, места, които е трябвало да бъдат предпазени от лошотии, от урочасване, от всички онези „лоши” неща, които са могли да превърнат подредения живот на българина в хаос.